Денят на Добрин

Добрин е страхотно име за супергерой. Добрин Благов обаче звучи твърде скромно.

Уви, човек не може да избере какво идва преди него. От родителите – ­до държавата, от полезните изкопаеми – до замърсяването на планетата, от чертите по лицето си или от навика чат-пат да заеква – до това дали ще е дълга сколопендра или двукрако същество, запокитено в някоя ера от краткото, но бурно, минало на планетата Земя.

Благов се опитваше да бъде добър човек. Още като тийнейджър споделяше баничката си с бездомника, който дремеше между училището и спирката на тролея. Често чупваше шунчица от, и без това, скромната дажба в сухия джоб сандвич за местните псета. Тези псета също се опитваха да са добри кучета. Може би защото хората по-често избираха любвеобилни породи, преди да изхвърлят челядта им на улицата, а може би защото недохранените животни трудно могат да си позволят да не са добри. Някои ръмжаха и се зъбеха, но честно казано, истинските нападателни действия изискват твърде много енергия. Дневната дажба от малко шунка просто не беше достатъчна.

Много млади хора (а и не толкова млади) си обличат мечтите в хипотетични въпроси. Няма ли да е хубаво да съм известен? Ще съм щастлив ли, ако имам много пари? Дали ще продължим да се виждаме, ако кажа как се чувствам? Проблемът на тези въпроси е, че хипотетичното трябва да се случи, а и понякога се чака цял живот това хипотетично да се случи.

Добрин нямаше късмета да чака.

Не е ли страхотно да имаш суперсила? Не.

Или може би: зависи.

Добрин смяташе, че има суперсили, които са доста готини. Например да летиш. Или да вдигаш камиони. Или да можеш да прочетеш книга, като я докоснеш (Добрин не знаеше, че един англичанин с точно тази способност се беше спънал в историческата секция на книжарница в Лондон и трябваше да го хоспитализират за няколко месеца след интервю с психиатърка, която хем беше впечатлена от безкрайните му познания за империята на незалязващото слънце, хем се боеше за неговите ясно изразени психотични мисли относно индийското въстание през 1857 г.). Но своята суперсила, той смяташе само за бреме.

Добрин, като си отвореше очите, не жадуваше за кафе (кафето обостряше заложбите му и всеки път, когато си позволеше да пийне, съжаляваше), а за спокоен и самотен ден.

На този летен вторник слънцето светеше ярко през прозореца със сини пердета, а той – макар и неработещ студент – обичаше да става рано. Нощта беше твърда мрачна за неговия вкус. Алкохолът, леещ се по баровете, приглушаваше шума, но временното успокоение беше на цената на бъдещи филми.

В кухнята Добрин пусна нервно една филийка в тостера, докато Гаврош му се умилкваше в краката и мяучеше манипулативно. Добрин го погали и сипа вода и последната порция храна. Черният котарак спря да мяука и се зае да си яде закуската.

Благов въздъхна и резна сиренце, което сложи на извадената от тостера филийка. Към храната добави и половин чаша менте портокалов сок от марката на една верига супермаркети. Двамата приятели заедно хрупаха в мълчание.

Перисталтиката след малко се обади и като всички хигиенични ползватели на социални медии се отправи към тоалетната, където установи, че Дамян беше забравил да пусне водата. По рефлекс натисна бутона и седна, браузвайки. Добрин искрено се радваше да вижда усмихнатите хора, които бяха решили да се снимат с нещо обикновено за някого другиго, но различно за тях. Дори и тези по-сериозните, които се стремяха към псевдо-инфлуенсърство, му бяха интересни.

Избягваше да ги вижда на живо. Не защото му бяха неприятни, а защото неусетно го заливаха с проблемите си, а не знаеше как да им помогне. Той не се даваше сметка, че дори само да се докоснат до него ги успокояваше.

Като си свърши работата и изми киселите от портокалов сок зъби, реши да отиде до зоомагазина. Повечето хора вече бяха на работа, така че се надяваше да не срещне никого освен продавачката.

Вървейки по „Иван Асен II“, Добрин сменяше страната на улицата, щом видеше някой да се задава към него. Една гарга го оглеждаше любопитно, и като той редуваше тротоарите, тя кацваше на срещуположните колчетата, пречещи на нахалните столичани да паркират.

Когато влезе в магазина го удари тежка миризма.

– Здравейте – Благов каза свенливо, въпреки че идваше често.

„Ами ако ме уволнят?“

– Здрасти! – отвърна жената зад гишето ведро. – Понася ли му храната на… как беше?

– Гаврош – Добрин отговори.

„Ако и днес липсват пари, ще ме уволнят!“

Жената се изсмя.

– Оригинално име.

Добрин се усмихна.

– Понася му – да. Укроти се и не хапе толкова много. Ще може ли едно пакетче?

„И си мислят, че крада. Аз!“

Лицето на Добрин се сви от лека болка. Ами ако и него го мислят за крадец?

– Ще може, разбира се. Добре ли си, момче?

„Всеки момент ще звънне телефона и ще ми се навика пред момчето.“

Добрин си спомни болезнено за Великден. След леко колебание попита:

– А… има ли го магазина в Гугъл?

– О, не знам, момче.

– Ще му сложа пет звезди, ако го има. Много ми помогнахте.

Тишина.

– Пет звезди! Да не сме „Шератон“!

Малкото магазинче не беше „Шератон“.

– Аз ще напиша, че са за обслужването – каза Добрин и плати.

На излизане каза едно равно „довиждане“, повървя няколко крачки и се опря на стената, на която пишеше със спрей „ЩЕКА“. Поне сега можеше да се прибере. Щеше да се затвори в стаята и да поучи малко. А можеше и за упражнение да направи няколко компютърни модела за едни модъри от гейминг обществото. Честно казано не беше сигурен защо следва в университет, след като имаше повече опит от преподавателите си, а и зад екрана нямаше какофония от гласове.

Добрин се окопити.

– Ей!

О, по дяволите.

– Благов!

„Дали ме мрази?“

Добрин се обърна.

– Как си, Пешо?

– Ами добре, имам интервю след половин час – Пешо се ухили гордо и подаде ръка.

„Където сигурно няма да ме вземат, защото съм досадник.“

– Дано мине добре – Добрин се надяваше, че звучи окуражително.

– Е, че как – ръката на Пешо висеше във въздуха. Леко сконфузено добави: - Ти май не се здрависваше… искаш ли да пием по едно кафе преди интервюто?

По лицето на Добрин, за негово съжаление, явно се беше изписал изключително отрицателен отговор, защото усмивката на Пешо трепна като котешка лапа, уцелена от вода.

„Никой никога не иска да пие кафе с мен.“

– Хайде, да – се изуми, че каза, Добрин.

– Да седнем в кафенето отсреща.

Пешо посочи една приветлива сладкарница без клиенти. Гаргата кацна на клона на дърво, хвърлящо шарена сянка върху бяло-розовите кръгли масички, окичени с черни пластмасов пепелници с изтрит надпис.

– Какво искаш? – попита Пешо. – Ще те черпя едно кафе.

– Ами аз…

„Да не мисли, че искам да го купя?“

Добрин каза равно:

– Едно еспресо, късо.

Гаргата изграчи и нейната братовчедка, която ходеше важно по плочките с прораснали тревички литна, за да кацне до разузнавачката.

Пешо влезе вътре и Добрин, чу, докато сядаше, как младата жена зад витрината с лакомства каза слънчево, че ще ги донесе, като станат готови. Пешо плати и извади от джоба си кутия цигари, която изглеждаше купена наскоро.

– Цигара искаш ли?

– Не пуша. Отказах ги.

– И по-добре.

„Аз пък се надявам по-бързо да ме убият.“

Добрин впери поглед в очите на Пешо, но познатият весело смучеше цигарата и съзерцаваше как едно куче дреме на сянка.

­– Заповядайте, най-хубавото кафе в радиус от сто метра – русата жена остави двете чашки с еспресо пред двамата млади мъже.

„Ами ако пометна пак!“

Добрин се втренчи в нея и широката ѝ усмивка изчезна.

– Голяма жега, нещо – сподели тя.

Пешо се засмя и се съгласи.

„Надявам се не си мисли, че я натягам.“

– За Гаврошката ли пазаруваш? Какво прави този агресивен дебелак?

Добрин вдигна вежди с празен поглед и забърбори с неутрален глас, сякаш се опитваше да скрие някаква тайна от полицаи, които искрено вярваха, че това всъщност стрейт-едж момче си проваля живота с трева, и че едно одрусване ще му дойде за урок. Или може би Добрин рядко говореше на живо.

– Ами добре е. Яде, спи. Не ходи по кактусите. Ние сложихме кактуси около телевизора. Ще вземе да го бутне и нали знаеш, после нов телевизор, как ще стане? Аз – студент. Дамян – все изпраща пари до Добрич. Не че гледаме телевизия, де…

„А може би няма да е толкова зле това интервю.“

– Иначе си разцъквам моделите. Мисля да подам в „Убисофт“ или „Се́га“. Нали знаеш, стажче. Надявам се да мога от вкъщи да действам, че да не се натоварвам с… с транспорт, ако е „Се́га“, че е в бизнес парка, макар че с метрото е добре…

Ръката на Добрин хвана неговата чашка.

„А бе май ме харесва. Или поне е досаден, колкото мен.“

– А „Убисофт“ е точно тука. И…

Добрин механично вдигна чашката към устата си, докато Пешо галеше доскоро спящото куче, което сега беше дошло да ги проучи.

„Май ще се справя. Пък може и цигарите да откажа.“

Гаргата изграчи и съседната се съгласи. Добрин пресуши кафето.

Бум.

Хареса ли ви кафето. Леко докосване. „А бе може и да не мина през същото пак.“ Айде, аз ще тръгвам. Докосване. „Все пак май ще мине добре.“ О, Благов, как сме. „Брат ми бере душа в болница.“ Да се разходим? Откога подаваш ръка? „Все пак може да е буден, като го посетя.“ „Ще ме хванат ли, а лекарства за майка?!“ И пак докосване. „Защо ме гледат така?“ И пак. „Ако ме напусне, ще се самоубия“ И пак. „Бау… бау…“ Обяд? „Пак война и торнадата.“ И пак. „Просто я обичам, а ме бият затова.“ И пак докосване. „Винаги ли ще бъда отритван?“ И пак. „Ако продължавам с наркотиците, ще умра.“ И пак. „Бау! Бау!…“ Вечеря? „Ако продължи да се самобичува, ще го убие пиенето.“ И пак. „Няма ли да спре тази болка?“ И пак. „Може би цял живот ще съм провал.“ И пак…

„А може би всичко ще е наред.“

Вратата на малкия апартамент с високи тавани се затръшна зад Добрин. Гласовете още кънтяха и той зарови лице в шепи, докато торбичката с котешка храна се люлееше леко през пръстите му. Няколко сподавени хлипа изскочиха. Дамян не се беше прибрал. Добрин изтри очи и отиде в кухнята, където Гаврош надаваше глас. Сипа на котарака от новата храна.

Добрин се прибра в стаята си и заплака на леглото.

Гаврош лежерно мина през притворената врата и се сгуши в краката на стопанина си.

Гаврош се зачуди: ще се наспи ли днес, ще си хапне ли утре. И Добрин Благов заспа – спокойно, със страховете на Гаврош.

#shortstory #superhero #Dobrin