Дисконект

            – Просто ще се дисконектнеш? – попита го глас от слушалките.

            – Дам. Чао.

            – Е, остани за още…

            Петър вече беше изкарал кабела от шлема. Картината започна да избледнява, докато визьорът се разреждаше. Той не дочака тъмнината и махна гладкото метално устройство от главата си.

            Голата, рижа жена, виеща се до него в нежните завивки на леглото, го смъмри.

            – Не бива така да изключваш стейшъна. Ще се развали.

            – Ще си купя нов. Или няма.

            Тя се изсмя презрително.

            – Някои хора пестят с години, за да си купят такава машина.

            – Ами, глупаци са – той въздъхна.

            Петър отиде до лъскавия черешов гардероб и облече памучна риза и дънки.

            – Излизаш ли? – попита тя.

            Петър спря да се закопчава и я погледна.

            – Имаш нещо предвид ли?

            – Чудех се дали мога аз да се включа в стейшъна.

            – А… заповядай – Петър закопча и горното копче на ризата.

            Като котка тя взе шлема и кабела. Свърза ги и нахлузи полираната каска. Блажена усмивка се разля по бледото ѝ лице.

            – Чао.

            Тя не му отвърна. Петър се загледа в кокалестите ѝ рамене и сви устни.

            На вратата телефонът му извибрира. Отказано плащане. Започна да си обува обувките. Малко след това на прага на спалнята се появи рижавата жена с усмивка, която не достигаше до очите ѝ.

            – Нима ми нямаш доверие? – попита

            – Зависи за какво.

            – Исках просто да си купя една дрешка за света.

            – За триста ще ти купя истинска рокля.

            – Но аз не искам истинска рокля.

            – Или ще те изведа на луксозна вечеря.

            – Но на мен ни ми се яде.

            – Трябва да се яде… – Петър завърза обувките си и се изправи. – И компютрите ядат.

            Усмивката на жената се смени с ледено изражение.

            – Милиони хора ме чакат да се появя.

            Петър нетърпеливо погледна механичния си часовник.

            – А мен ме чакат пет човека във фермата за биомаса – каза той и отвори входната врата.

            Тя му се нахвърли, но той отстъпи във външния коридор и я хвана за предмишницата, за да не падне.

            – Пусни ме! Пусни ме!

            Той я пусна и затвори вратата, така че резето тракна.

            – Виж, ела с мен във фермата, там даже има по-хубави машини от тази – знаеше, че тя няма да се притесни да се качи гола в колата му, особено в този час, когато всички бяха вързани към мрежата.

            – По-хубави?

            – По-хубави. И имат кредити за всякакви дрешки. Ще си избереш нещо по-хубаво от някакъв боклук за триста.

            – За четирийсет минути ще стигнем ли? Имам концерт – каза тя разколебано.

            – Да, знаеш, че не лъжа.

            Тя му се метна на шията, забравила за скорошния си изблик.

            – И, за да не се сърдиш – каза Петър с усмивка, която не докосна очите му – ще подаря на всеки един от феновете ти дигитална дрешка. Да направиш гив-ауей. Да натрупаш повече фенове.

            – О, колко си щедър.

            – Не се притеснявай за мен. Правя добри пари. Фермата за биомаса преработва много неща.